Преместване в така наречения Институт за български език при БАН

И така, началото на кариерата ми (1979 г.) беше във Финансово-стопанския институт в Свищов (читателите вероятно знаят интересното обстоятелство, че и тогава името на този институт беше “Димитър Ценов” – предприемач, дарил през 1912 г. пари за основаването на висше търговско училище по модела на германските висши търговски училища от онова време). Там, в Свищов, жена ми и аз прекарахме 2-3 щастливи години – е, най-вероятно благодарение и на факта, че бяхме съвсем млади.

След като завърши медицина, съпругата ми започна да работи в Свищов като цехов лекар в “Свилоза”, огромно химическо предприятие. Но беше ясно, че подобна кариера не може да я удовлетвори. Затова тя скоро, след около две години работа в Свищов, след спечелен конкурс, стана асистент във Висшия медицински институт в Плевен. Бързо след това и аз се присъединих към нея, тъй като по случайност се откри в Плевен конкурс и за мен. И аз го спечелих – като бях направо избран от научния съвет поради факта, че вече имах сериозни публикации. В Плевен обаче жена ми беше разпределена да работи в Онкологичното отделение. И въпреки че успя да работи там две години, не можа да надмогне психологическите трудности около тази дейност. Затова през 1984 г. кандидатства за място за кардиолог в тогавашния Транспортен медицински институт в София, като се яви и там на конкурс, и го спечели. (И до днес работи в същата институция, вече като доцент и ръководител на клиниката по кардиология.)

Ясно беше, че трябва и аз да си търся място в София. Намерих го в БАН, в Института за български език, където спечелих пореден (трети) конкурс, а междувременно бях апробирал дисертацията си в Английската катедра в Софийския университет (тогава степента, присъждана за първа дисертация, се наричаше със съветския термин “кандидат на науките”).

Започнах работа в Института за български език през ноември 1985 г. – когато започна съветската “перестройка”. Както вече казах в предишното съобщение в блога, когато постъпих в този институт, бях вече публикувал в списание Linguistics, едно от няколкото най-престижни в тази научна област, студия от 30 страници по фундаментални проблеми на общото езикознание. Но в Института за български език постепенно осъзнах, че работещите в него индивиди нямат дори и представа за това, какво означава да публикуваш в международни списания с импакт фактор – и изобщо какво е това сериозна лингвистична наука! Оказа се, че за цялата история на този така наречен институт негов служител (“учен”) няма нито една подобна публикация! Нещо повече, оказа се, че работещите там са в огромното си мнозинство едни напълно примитивни индвиди, повечето от тях или отявлени комунисти, или с изключително високоразвити комунистически инстинкти. И най-важното, “професионалното равнище” на тези индивиди беше съветското езикознание от 1950-те години, включително невероятните по своето малоумие твърдения в него, как Йосиф Джугашвили, “водачът на прогресивното човечество”, бил “велик езиковед”.

За незнаещите – ето историческите факти накратко. През 1950 г. от името на най-грандиозния изрод-главорез в историята на човечеството е издаден езиковедски труд – първоначално във вид на статия във вестник “Правда”, орган на ЦК на КПСС. Незабавно след излизането му той е определен като “гениално научно произведение” от един огромен хор “съветски учени”, всъщност безспорни малоумници. Справка – изданието “Сессия отделений общественных наук Академии Наук СССР, посвященная годовщине опубликования гениального произведения И. В. Сталина “Марксизм и вопросы языкознания” (Издательство Академии наук СССР, 1951 г., тираж 10 000).

Естествено, в България изобщо не закъснява да се появи съответният малоумен сталинистки хор. И пръв солист в него е лицето Андрейчин, което обаче преди войната има определени приноси в традиционното граматическо описание на съвременния български език – вж. за всичко това по-подробно статията ми “Такова беше, и е, времето: лингвистиката като инструмент за политическа пропаганда”:

http://kkabakciev.blog.bg/technology/2009/10/20/takova-beshe-i-e-vremeto.419066

Тази моя статия за институтските сталинисти, възхвалявали с години до небесата като гениален езиковед “вожда и учителя на цялото прогресивно човечество” – и, неразбрали за възникналите след идването на власт на Хрушчов промени, продължили да величаят главореза-изрод години след смъртта му – се превърна в чудесно полуесеистично произведение, донякъде дори в разрез с очакванията ми. (Между другото, през 1999 г., по време на обсъждането на дисертацията ми “Видът в английския език” в Президиума на ВАК, тази статия е била прочетена почти дословно от акад. Иван Костов, известен кристалограф.)

Днес обявяването на Йосиф Висарионович Джугашвили не само за “езиковед”, но дори за “гениален езиковед”, както и писането години наред на съчинения в “научни списания” за “постиженията” на този изрод може да звучи колкото комично, толкова и невероятно! Но то е безспорен исторически факт – който профаните, огромното мнозинство в така наричащия се Институт за български език при БАН, предпочитат днес да не си спомнят, да “забравят” и пр.! И затова той трябва постоянно да бъде припомнян! Дотогава, докато комунистическото варварство, невероятният примитивизъм, некадърността и откровената войнстваща простащина в този така наричащ се институт не получат полагащата им се адекватна обществена оценка!

В така наричащия се Институт за български език при БАН, всъщност развъдник на епохална некадърност, днес почти няма индивид, който да не заявява, че е ученик на Андрейчин. А това означава: и на неговото малоумно сталинистко второ Его. Но проблемът на некадърниците, “ученици на Андрейчин”, е този, че, първо, те са истински малоумници, за разлика от самия Андрейчин, за когото евентуално би могло да се приеме, че в някакъв смисъл е бил принуден от обстоятелствата да са самоунижи, асоциирайки се с безумията и малоумията за “гениалния Сталин”. Второ, институтските некадърници изобщо не знаят какво е това модерно езикознание – и са истински нещастници и заради това, че не съзнават невежеството си! Почти всички те са напълно убедени, в частност, че българският език е едно чудо на природата, и го “изследват” от тези “позиции” – а не посредством методите на автентичната наука. Както съм казвал неведнъж по различни поводи, това е все едно да има Институт по пингвинистика, в който да се изследват пингвините, но в него изобщо да не се признават и да не се познават дарвинизмът и модерната таксономия на видовете.

Разбира се, що се отнася до “величието в езикознанието” – а и изобщо – на световния изрод-главорез, то особено съдържателно и кратко е описано в една известна песен от съветската епоха:

“Товарищ Сталин, вы большой учёный –
В языкознанье знаете вы толк,
А я простой советский заключённый,
И мне товарищ — серый брянский волк.”

Но, ако приемем, че примитивните индивиди в така наричащия се Институт за български език при БАН НЕ СА ВИНОВНИ за собствената си некадърност, бездарност и пр., все пак, безспорно, крайно е необходимо да се състои една обществена санкция за институтската некадърност, бездарност и простащина. И тази санкция е задължена да я осъществи държавата! Днешната “държава” обаче, която мнозинството българи откровено наричат “кочина”, и понастоящем, когато България е член на Европейския съюз, се оказва напълно неспособна да даде оценка на некомпетентността, некъдърностна и неадекватността в тази институция, неправомерно приемана за научна и финансирана от джоба на данъкоплатеца!

Събитията се стекоха така, че в развъдника на комунизъм, некадърност и простащина ми се наложи да работя цели седемнадесет години! Моралният облик на така наречените учени в този така наречен нститут, гласували единодушно – с единствено изключение авторът на тези редове – телеграма до ЦК на БКП, осъждаща Петър Манолов като порнограф и престъпник, а 2 месеца по-късно подкрепили, отново с единствено изключение авторът на тези редове, етническата политика на правешкия дебил, подробно е обрисуван от мен в книгата ми “Перипетии на надеждата” (в раздела “Кампанията срещу Петър Манолов”):

http://kkabakciev.blog.bg/politika/2009/10/18/peripetii-na-nadejdata-vtora-chast.417893

В следващото съобщение в блога ще се опитам да резюмирам работата си през този период (1988-2002 г.) в така наречения Институт за български език при БАН и изумителните, потресаващи, невероятни беззакония, безобразия и простащини, на които бях подложен и за които този развъдник на некадърност и простащина отдавна е осъден – с влезли в сила съдебни решения, включително на Върховния касационен съд!

* * *

Първи стъпки в езикознанието

Днес това може да изглежда странно, но когато през 1978 г. завърших английска филология, нямаше никакво търсене на преподаватели по английски език. Трите западноевропейски езика – френски, немски и английски, бяха равнопоставени в училищата, паралелките на децата се разделяха поравно между тези три езика, съответно и преподавателите бяха в равно съотношение. Аз бях в особено трудна ситуация, тъй като съм от Велико Търново, а там беше пренаселено с англицисти поради специалността “английска филология” в Университета. Бях вече и семеен, с малко дете, и трябваше непременно да си намеря работа. Успях да получа часове на хонорар в две училища, но това не можеше да бъде сериозно трайно решение. Чух, че в Икономическия институт в Свищов ще откриват конкурс за преподавател по английски език – започнах да се подготвям. Обявиха конкурса, явих се и го спечелих.

В Свищов попаднах на една много добра среда, с много млади преподаватели в един съвсем малък град, където контактите бяха лесни. Ставаха много интересни разговори – за тогавашното общество, включително недъзите му, за наука и пр. Пред мен възникна въпросът за предприемане на някакви изследвания, резултатите от които да затвърдят сериозния ми статут, формално току-що придобит, на научен работник. (Изразът “научен работник” все още, дори и в този момент, е не само в употреба, но дори е валиден юридически термин – употребява се вместо “учен” в Закона за научните степени и научните звания.)

Пред един филолог по принцип има два пътя: литературознание или езикознание. Въпреки че в университета литературата ми се удаваше и много ме влечеше, аз реших, че ще ставам езиковед. Вероятно принос за това решение е имала и майка ми, която тогава работеше като доцент по съвременен руски език във Великотърновския университет и ми казваше, че ще ми помогне много, ако реша да се насоча към лингвистиката.

Когато днес се връщам назад в спомените си, откривам, че тогава съм успял да постигна просто невероятни успехи за изключително кратко време. Започнах работа в катедра “Чужди езици” на Свищовския институт през пролетта на 1979 г. А само някакви си три години по-късно вече бях сериозен автор на няколко статии в българския лингвистичен печат – и, дори нещо направо невероятно, само две години след това, т.е. пет години след прохождането си като лингвист, през 1984 г., бях автор на огромна студия (30 страници) в едно от най-престижните световни списания по теоретично езикознание – Linguistics (Mouton), по тема от изключително важно значение, с безспорен съществен принос в описанието и на английския, и на българския език, и с налети здрави основи за една постройка на нещо, което едва по-късно в езикознанието започна по-широко да се нарича “универсалистична теория”.

Повтарям, че за мен самия подобно развитие и днес ми изглежда невероятно, особено от гледна точка на факта, че през пролетта на 1979 г. при постъпването ми в Свищовския институт аз наистина изобщо не знаех за себе си “какъв ще ставам” – дали литературовед или езиковед. Но едно беше факт: аз исках непременно “да се изявя в науката”, исках нещо да открия, да постигна нещо съществено. Защо? Не знам. “Времето” ли е било “такова”, обществената атмосфера ли? Нямам точен отговор на този въпрос. А това, че съм бил доста различен от другите колеги на мое място, е очевидно. Повечето от преподавателите по чужди езици в университетите, всъщност дори огромното мнозинство, просто си вземат часовете, а през останалото време изобщо не се занимават за самоусъвършенстване. Така беше тогава, но мисля, че и сега е така. Има изключения като мен, но те са единици. Една от причините да няма много желаещи да стават езиковеди, е, че това е една доста специфична дейност, на която трябва съвсем сам да се учиш относително дълго, за да можеш накрая да се научиш. Не е като във физиката, химията и пр., където винаги започваш да работиш в екип и има кой да те напътства. А отделно създаването на лингвистични трудове е нещо трудно. Да не говорим, че по принцип и самото писане – като техника на излагане на мисли – изобщо не е нещо, на което човек може лесно и бързо да се научи.

А сега ще започна да говоря за някои по-строго професионални неща – и съответно разговорът ще бъде по-разбираем за филолозите и за по-добре запознатите с английския език. Тласък за заниманията ми в областта на английската граматика в сравнение с българската даде една моя дипломна работа по английска морфология (и/или синтаксис) във Великотърновския университет (може би в трети курс), която беше посветена на изразите в българския език от типа “правя опит” и “правя услуга” в сравнение с английските от типа to make a try (‘да направя опит’) и съответно to do a favour (‘да направя/свърша услуга’). Тези изрази са много интересни – както от гледна точка на съпоставката им с българския език (защото, както отчасти се вижда и от горните примери, няма съвпадение/корелация make-правя/направя и do-върша/свърша, въпреки че може предварително да се мисли, че make съответства на правя/направя, а do на върша/свърша – но това не е вярно), така и от гледна точка на връзката на изразите от типа to make a try и to do a favour с изразяването на свършени действия в английския език (въпрос, дискутиран дотогава нееднократно в лингвистиката).

Тук се налага да направя един голям скок напред във времето. Днес аз съм един от водещите специалисти в света по аспектология – една традиционно считана за изключително трудна лингвистична област, и съм автор на теория, която е не само аспектологическа, но, от една страна, предлага обяснения на редица явления извън аспектологията и, от друга, има огромна предиктивна стойност (predictive value) за най-различни други явления в нещото, наричащо се естествен език (разглеждано като абстрактно обобщение на всички езици, като универсален език или като отделен конкретен език). Автор съм на няколко книги по тези въпроси, включително на огромна монография – 400 страници, разкриваща в подробности теорията. И, това с което особено се гордея, е че тази книга предлага много добро описание на редица явления в английската граматика и семантика, които до този момент са били или напълно неизвестни, или крайно недостатъчно осмислени.

Но нека да привърша тази публикация в блога с един на пръв поглед периферен, а всъщност изключително съществен аспект от практическата работа по осъществяването на научната дейност тогава. Литературата. Достъпът до литература.

Положението беше почти плачевно. Не че днес условията са блестящи, но все пак, като се отчете и фактът, че тогава нямаше нито компютри, нито Интернет, може да се каже, че нямаше дори и копирна техника. Е, имаше някаква. Но тя в Свищов, където работех, се свеждаше до една-единствена ксерокс-машина в града, която се повреждаше редовно и за дълго нямаше кой да я поправи. И беше, разбира се, под контрола на ДС. Хубавото беше, че се стопанисваше от човек, чието име днес ми убягва, но бях в добри отношения с него и той ми услужваше, когато това изобщо беше възможно. А когато машината не работеше, а аз имах повечко книги и статии за преснемане, отивах в София, за да преснема това, което ми трябва. Днес може да звучи потресаващо, но така беше – ако научният работник искаше да има достъп до литература, се налагаше да пропътува стотици километри, за да си преснеме това, което е заел по системата на международното библиотечно заемане. Разбира се, и в София не беше лесно ксерокопирането, но някакси се намираха някакви полуофициални-получастни форми ...

В следващата публикация ще продължа относно изследванията, с които започнах професионалната си кариера и които постепенно доведоха до изграждането на цялостната ми аспектологическа теория.

* * *

Кратко описание на началото на професионалния ми път

Училищни години

Завърших английска филология през 1978 г. във Великотърновския университет. През студентския период, за разлика от ученическия, бях трудолюбив и съзнателен млад човек, който много искаше да се учи – и се учеше добре. Бях станал трудолюбив и съзнателен в казармата – въпреки че иначе аз, човек крайно свободолюбив, страшно я ненавиждах. Но точно в казармата разбрах, първо, че ако някой иска да постигне нещо сериозно, това става с усилия, и, второ, че си заслужава да искаш да постигнеш нещо.

Преди казармата бях един безотговорен ученик, който почти не се интересуваше от бъдещето си. И сега не си обяснявам защо! Завърших една много добра гимназия, известната “Втора” във Велико Търново. Там отидох за втория срок на 9 клас. Бях започнал гимназиалното си образование в подготвителния клас на Английската гимназия в Русе. След втория срок на осми клас ме изключиха. Не можех да понасям реда в тази гимназия. Бяха много тежки комунистически времена, без всякаква надежда за разведряване – 1967-1968 г. Стрижеха косите на момчетата, за да не приличат на Битълс. Биеха печати по краката на ученичките с модерните тогава къси полички. Танковете прегазиха Чехословакия и смазаха Пражката пролет. Да изразиш свободно мнение в обществото тогава, а, естествено, и в което и да е училище, беше нещо немислимо. Режимът в Английската гимназия в Русе между другото се изразяваше и в строги проверки на облеклото. Носехме униформа, специална шапка с монограма и други отличителни знаци. Чорапите дори трябваше да бъдат непременно черни, а не, да кажем, сиви. Редовно не ме допускаха в час – заради униформата или заради дълга коса (много държах да имам дълга коса).

Въпреки всичко това гимназията в Русе, разбира се, допринесе за първоначалното усвояване от моя страна на английския език – преди да постъпя там не знаех нито дума английски, бях учил само френски, на частни уроци. Трябва тук да изкажа признателност на родителите си, които добре са разбирали тогава каква насока следва да се даде на бъдещето ми. А аз не го бях разбрал. Когато трябваше да кандидатствам в Английската гимназия в Русе, заявих, че не желая и че искам да уча в Руската гимназия в Търново. Родителите ми почти насила ме заведоха в Русе и принудиха да кандидатствам. Ако се бяха съобразили с капризите ми, животът ми щеше да бъде коренно различен, а усвояването на английски език на високо ниво – невъзможно.

Изключиха ме от Английската гимназия в Русе – не заради някакви ниски оценки (английският и хуманитарните дисциплини ми се удаваха), а заради лоша постъпка. Поради крайна неудовлетвореност от казармения ред в училището и в пансиона, в който живеехме, и след едно много грубо нахокване (не помня повода) от страна на възпитател, счупих няколко стола и сритах остатъците им под едно легло. В чупенето участваха и четирима съученици, но аз бях инициаторът и главният изпълнител. Изключиха ни всичките. Родителите ми ме заведоха в Бургас, където ме приеха в тамошната Английска гимназия.

В Бургас, където изкарах два срока, училището много ми хареса. Нямаше го казарменият режим и, колкото и да е невероятно, нямахме дори униформи. Но там пък учителите не ме харесаха (също както и в Русе), защото им отвръщах прекалено откровено на всички по-остри забележки. Отново ме изключиха, заради отсъствия от училище – някакви си 6 отсъствия от час през срока, при допустими 5. (Днес учениците правят десетки отсъствия от час и изобщо не ги наказват.)

Казвам всичко това, защото има отношение към обстоятелството, че английският език стана моето основно призвание. В изследването му аз вложих огромни усилия и накрая постигнах големи успехи. Но разбиранията за добър ученик в английска гимназия в България тогава са били такива (възможно е и днес да са същите), че един от малкото неносители на английския език, допринесли съществено в историята за разбирането на граматиката и семантиката му, е изключван два пъти от английски гимназии.

Не мога да не отбележа едно интересно обстоятелство. Днес, когато значението на английския език е изключително голямо, има сериозни проблеми с преподаването му в средното образование. Повечето от децата в българските училища така и не успяват да усвоят добре този език, въпреки изумителните технически възможности (компютри, MP3-плейъри и т.н.) и разпространеността му (Интернет, мас-медии и т.н.).

Във Втора гимназия във Велико Търново учителка през повечето време ни беше Мариана Дацова. Тя беше на около 21 г., когато започна да ни преподава, а ние на 17. Имахме английски само 2 часа седмично, а да се каже, че сме били усърдни, ще бъде повече от смешно. В часовете момчетата обикновено изобщо не я слушахме, движехме се насам-натам из класната стая, обикновено отгоре върху самите чинове, и вършехме всякакви други лудории. Дацова ни се караше, но беше ясно, че вътрешно се смее и се радва на дивотиите ни. И въпреки тази наша ученическа недобросъвестност, всички от класа след завършване на училището прилично говореха английски. Казвам това само за другите, защото аз все едно вече го бях усвоил много добре – през онези времена първите две години в английска гимназия бяха напълно достатъчни за усвояването на езика, тъй като преподаването беше изключително интензивно. Всички завършили моя клас в обикновената (неезикова) гимназия след това започнаха да следват – станаха инженери, лекари, архитекти и т.н. И всички в професията си, и извън нея, използват на високо равнище английския език – оттогава и досега.

Студентски години

Атмосферата във Великотърновския университет беше приятна, преподавателите бяха добри и много добронамерени. Когато бяхме в четвърти курс (1977 г.), дойде да ни чете редовни лекции професор Уийкс, един от най-известните специалисти в САЩ по американска литература по онова време. Това беше нещо невероятно за онези комунистически времена, а професор Уийкс беше предпочел Великотърновския университет пред Софийския – заради по-малкия град, неговата красота и природа.

И така, началото на сериозната си квалификация по английски език дължа на Великотърновския университет. Освободен от училищните задължения да изучавам математика, физика, и химия и пр., към които нямах никакъв афинитет, аз се хвърлих с огромна стръв към филологията, и особено литературата. Завърших университета почти с отличие, като попаднах сред първите петима по успех, които бяхме изпратени на тримесечна специализация в Англия – в Университета в Лийдз. Ние петимата бяха първите студенти от Великотърновския университет, изпратени за професионално усъвършенстване в Англия.

Преди това, в трети курс, се ожених и с жена ми отидохме за две седмици на сватбено пътешествие в Англия (описал съм това в книгата “Перипетии на надеждата” -

http://kkabakciev.blog.bg/politika/2009/10/18/peripetii-na-nadejdata.417885

Крайно интересното, което искам тук да споделя, беше един пределно кратък епизод, който се случи след завръщането ми. Няколко колеги дойдоха при мен да ме питат за екскурзията ми в Англия. Разказах им накратко. И когато свърших, един от тях се обърна към мен и ми каза със съвсем сериозен тон: “Сега вече можеш да умреш!”

Такова беше усещането тогава за нещо толкова обикновено като една екскурзия в чужда държава! Понеже от онази българска комунистическа държава тогава беше почти немислимо да отидеш в Англия! Дори да си студент по английска филология и да трябва да го правиш по професионални причини! И ако вече по някакъв начин си го постигнал, можеш направо да си отиваш от тоя свят!
* * *

Кабакчиев - теория за обратната зависимост между маркерите за темпорална ограниченост в глаголите и съществителните имена

В България смъртен грях е да можеш!

Този блог е в процес на създаване!

И той ще бъде посветен, най-общо казано, най-вече на онези българи, които с поведението си всеки ден и час потвърждават истинността на горната мисъл, приписвана на Стефан Стамболов! По-конкретно - съдържанието на блога ще представлява изобличение на невероятните беззакония, безобразия и дори изстъпления, които се извършват в така наричащата се българска академична общност и които напоследък станаха известни на цялото българско общество чрез три конкретни случая: БАН, Музикална академия, ЮЗУ. Още по-конкретно, в този блог ще бъдат изложени на публичен показ некадърността, невежеството и пълната бездарност на едно мнозинство в така наричаща се езиковедска общност в България, която в продължение на дълги години се опитваше да дискредитира името ми чрез потресаваща наглост и поради епохалната си завист.
Не очаквайте пълно описание на теорията ми за обратната зависимост между маркерите за темпорална ограниченост в (референтите на) глаголите и съществителните имена - това не би било възможно да се осъществи в един блог. Но тези, които се интересуват от въпроса - а те не са само специалисти по езикознание, ще получат насоки как да получат повече информация и да разберат същината на теорията. Не се стряскайте и от термините! Те са разбираеми - при подходящо обяснение, което аз ще дам.
Благодаря предварително за интереса ви!
Очаквайте постепенното изграждане на блога.

Красимир Кабакчиев