"Да погледнем позитивното"

Доста отдавна не съм писал в този свой блог. Дойде време да го посетя отново и да го поосвежа.
В голям дълг съм към читателите си, по-точно към читателите на този блог - защото имам и други два. Колкото и да са малко те, може би, не беше редно да заявявам - преди години, когато открих този блог, че ще представя част от основната си работа в областта на езикознанието, и по-конкретно някои основни положения в граматиката и семантиката на английския език (вж. началото на блога).
Не го направих тук, но започнах да го правя в сайта на Google Knol, A Unit of Knowledge. Тогава се предполагаше, че Knol ще стане нещо като конкурент на Wikipedia. Не стана. Постепенно всъщност взе да става ясно, че сайтът Knol просто няма да го бъде. Не се развиваше добре. Затова и аз самият не намерих стимул да продължа първата част на представянето на вида, което направих там.
Предстои Knol скоро да бъде закрит, затова реших, че е добре да прехвърля тук онова, което и понастоящем стои в Knol (но скоро ще изчезне). Това е едно общо представяне на вида в английския език, на английски език. Предоставям го на читателите тук с надеждата, че ще намеря един ден стимул, наистина в близкото бъдеще, да го продължа и завърша.
Следва текстът, директно прехвърлен от Knol.
Първо има нещо кратко за самия мен, после следва първата част на едно обобщение на работата ми върху вида - като общолингвистичен феномен и като факт в структурата на английския език.

Krasimir Kabakciev
I have investigated aspect as a general linguistic category and aspect in particular languages like English, Bulgarian and Russian for more than three decades. For more in-depth information on aspect, please browse my book "Aspect in English: a 'common-sense' view of the interplay between verbal and nominal referents", Series: Studies in Linguistics and Philosophy , Vol. 75
2000: Springer.

Aspect in English
Aspect as a general language phenomenon is the result of a subtle and complex interplay between the referents of verbs and nouns in the sentence (in any language).
In cross-language terms, a special role for the explication of aspect is played by markers of boundedness in nouns (noun phrases), as in English and similar languages. Furthermore, these markers are in the long run identical (similar) to markers of aspect in verbs (in languages with verbal aspect). In grammatical terms, the marking of aspect is a compensatory phenomenon imposed by language structure and comparisons between Slavic and Germanic (English) data reveal that compositional aspect is a mirror image of verbal aspect.
When explicated compositionally, aspect is also determined by pragmatic factors. Ultimately, it is part of man's cognitive potential.

Aspect in English A `Common-Sense' View of the Interplay between Verbal and Nominal Referents Series: Studies in Linguistics and Philosophy, Vol. 75 Kabakciev, K. 2000, 380 p., Hardcover ISBN: 978-0-7923-6538-9


Studies on aspect in English and many other languages have drawn heavily upon some classifications of verbs and verb phrases which sprang up between the 1940s and 1960s in the writings of some scholars, Vendler (1957) being considered most prominent. Vendler’s classification consists of four groups, also called schemata, viz.:
- states like know, believe, paint, write books (where painting or writing books is seen as someone's typical activity/feature);
- activities like run, paint, being nervous, etc. where there is some ongoing action or process and these are not seen as typical/habitual activities/features of an agent;
- accomplishments like catch a dog, write a letter, read a book, grow up, recover;
- achievements like realize, win the race, get married, start, stop, etc., where there is usually a more or less sudden transition from one state to another.
Vendler's aspect has to do with lexical semantics, viz., the semantics of separate verbs and verb phrases. However, aspect in English can also be analyzed from the point of view of the grammatical categories of the verb, where the progressive forms (is/were/will be playing tennis, etc.) are true aspect forms, displaying a clear meaning of an ongoing process (i.e., an unfinished, non-completed action), and the simple forms (play tennis, play a game of tennis/played tennis, played a game of tennis, etc.) are unmarked with respect to the completedness or non-completedness of an action and the action may be represented as either completed or non-completed - depending on the particular sentence, context, etc.
As noted a long time ago by Vendler and other scholars, the non-bounded nature of an object like apples (non-bounded quantity) tends to influence the meaning of the verb phrase, where eat apples/ate apples is conceived of as non-bounded, non-completed, while eat an apple (ate an apple), as in John ate an apple, is usually (generally) conceived of as bounded, completed. At the the end of the 1950s and throughout the 1960s there were many observations by linguists of this phenomenon, but a generalization failed to be reached.
In 1971, Henl Verkuyl, a Dutch linguist, published his dissertaion entitled On the compositional nature of the aspects (Verkuyl 1971/1972). This work was far from recognized immediately as a cornerstone in the development of aspectology. However, today Verkuyl's compositional aspect is almost universally regarded as a major language phenomenon, and its finding - a major breakthrough in the understanding of aspect as an important language mechanism.
There are enough data from languages around the world justifying a view that aspect should first and foremost be understood in terms of the abstract opposition between perfectivity and imperfectivity (Bybee et al 1994; Comrie 1976; Dahl 1985), where perfectivity is, largely speaking, something completed in time with a result of some kind (a very general and rough definition), as in John ate an apple, and imperfectivity is either an current ongoing activity, as in John is/was eating an apple, or an action without a clear beginning and end, as in John ate apples/John painted, which can also be seen as a habitual action or a feature of the subject.
Verkuyl's compositonal aspect accounted for one very important feature that had previously (until the end of the 1960s) remained unnoticed. It is not only objects to a verb as in John ate an apple (perfective, completed) vs. John ate apples (imperfective, non-completed) that influence and determine the completedness/non-completedness of the action, subjects also play the same important role, bounding or unbounding the action. Thus if A policeman/Two policemen walked from the Mint to the Dam is completed (perfective), a"quantitatively" nonbounded subject like policemen changes the action from a perfective into an imperfective one: Policemen walked from the Mint to the Dam. Cf. also sentence pairs like John visited the village and Tourists visited the village, where the former clearly refers to a single completed event, while the latter refers to a non-bounded, non-completed happening (no beginning and no endpoint are "seen", i.e. referred to).
From the point of view of contrastive linguistics, it must be stressed that:
(1) The article in English (easily seen from the examples, see above) plays a major role in the explication of perfectivity (completedness of an action), while the introduction of the zero article, i.e., the elimination of the article and its substitution by a bare nominal induces imperfectivity (non-completedness of an action). Cf. again John ate an apple vs. John ate apples and John visited the village vs. Tourists visited the village. Of course, the article is an abstract term referring to both the definite and the indefinite article, and the zero article is an abstract term referring to the absence of an article (definite or indefinite) AND the absence of other lexical entities exercising its role (numerals like two in two policemen, demonstrative pronouns like this or that substituting and playing the role of the definite article, proper nouns like John in which a definite article is subsumed, quantitative expressions like some - standing for indefiniteness when the nominal is a mass noun, etc.);
(2) While in English the verb is generally non-marked as a lexical or grammatical entity with respect to aspect (perfective vs. imperfective), with the exception of the rather specific progressive forms, in which the verb is grammatically marked for imperfectivity (current, not habitual, process), there are many languages around the world in which the verb itself is marked (either as a lexical entry or in other ways) for either perfectivity or imperfectivity. These languages are called "aspect languages".
Most well-known "aspect languages" among those more thoroughly analyzed (in the history of linguistics) are the Slavic ones. From the point of view of the generalization (made in Verkyul's work in a very detailed manner - for the first time in linguistics) that the article, along with other items (mainly lexical) exercising its role, and the zero article are two anstract language entities that are directly related to aspect by bounding (the article) and unbounding (the zero article) the action in a verb phrase or a whole sentence, it is especially important to consider these two facts:
(1) Languages like English (the Germanic languages) lack aspect in the verb as a lexical entry but have articles (both an indefinite and a definite article). And, vice versa,
(2) Languages like Russian (and the Slavic languages in general, with minor exceptions) lack articles (have neither the definite, nor the indefinite article) and have aspect in the verbs as lexical entries. The latter is valid for all the Slavic languages with no exception.
How do these two sets of data correlate?
To be continued.


Bybee et al 1994: J.Bybee, R.Perkins, W.Pagliuca. The evolution of grammar. Tense, aspect, and modality in the languages of the world. Chicago and London: The University of Chicago Press.
Comrie 1976: B.Comrie. Aspect. An introduction to the study of verbal aspect and related problems. Cambridge: Cambridge University Press.
Dahl 1985: Ö.Dahl. Tense and aspect systems. Oxford: Blackwell.
Kabakčiev 1984: K.Kabakčiev. The article and the aorist/imperfect distinction in Bulgarian: an analysis based on cross-language ‘aspect’ parallelisms. Linguistics 22, 643-672.
Kabakciev 2000: K.Kabakčiev. Aspect in English: a 'common-sense' view of the interplay between verbal and nominal referents", Series: Studies in Linguistics and Philosophy , Vol. 75 2000: Springer.
Vendler 1957: Z.Vendler. Verbs and times. The Philosophical Review 66, 143-160.
Verkuyl 1971/1972: H.J.Verkuyl. On the compositional nature of the aspects (= Ph.D. dissertation, Amsterdam, 1971): Dordrecht: Reidel.
Verkuyl 1993: H.J.Verkuyl. A theory of aspectuality. The interaction between temporal and atemporal structure. Cambridge: Cambridge University Press.

Скок напред във времето: идиотско уволнение от развъдника на комунизъм, некадърност и криминалност

И така, след близо една година мълчание – оказа се, че толкова много време е минало, откакто за последно писах съобщение в този мой блог, днес изведнъж ме споходи музата и реших да направя ново съобщение. Това става и след като към мен беше отправена критика от страна на няколко души, включително Светла Енчева, вж. блога й – http://svetlaen.blogspot.com/, за това, че не пиша в двата си блога, а най-вече на други места. Благодаря на Светла още веднъж за това, че след като преди два-три месеца този блог се развали (от само себе си) и отказа да показва коментарите след публикациите, тя се захвана да го оправи – и успя да го вкара в ред за кратко време.
Налага се да направя един разходка напред във времето, като обясня, че през март 2002 г. бях уволнен от нещото, наричащо се Институт за български език – което не е никакъв институт и което аз наричам развъдник на комунизъм, некадърност, бездарност, беззакония, безобразия, престъпления и откровена простащина. Бях уволнен от развъдника, след като работих в него 17 години - от ноември 1985 г. до март 2002 г. Някой може веднага да попита: "А защо работи 17 години, щом го намираш за такъв развъдник?" Отговорът на този логичен въпрос ще дойде от само себе си - в това съобщение и в следващите.
Накратко, през тези 17 години невероятно просташката и умопомрачително некадърна и бездарна шайка, наричаща се научен съвет на този така наречен институт, не обяви конкурс на щатното ми място за хабилитирано звание, въпреки че аз не само имах необходимите приноси в науката – та аз имам повече приноси в науката от целия институт, взет като съвкупност за цялата история на съществуването му! Отделен е въпросът, че дори може и да се спори дали институтските некадърници изобщо имат някакъв - какъвто и да било - сериозен принос в науката!
В съобщение в близко време тук ще се върна назад във времето и ще обясня по какъв малоумен и незаконен начин бях, разбира се, уволнен от института. За мен уволнението тогава (2002 г.) - поради състояли се едни или други събития, не беше нито неочаквано, нито нещо, от което можех да пострадам. Докато работех в онзи "институт", аз се трудех и другаде в самата БАН – и получавах от там повече пари, отколкото в просташкия "институт". Разбира се, че човек с моята квалификация на преподавател и преводач няма никога да остане гладен! Но обжалвах в съда, разбира се, уволнението! Защото злото и гнусната комунистическо-българска некадърност не бива да бъдат оставяни да надделяват над професионализма и морала! Още на първа инстанция съдийката отмени като незаконно решението ми за уволнението! След това изминаха много месеци, докато по жалба на института се произнесе второинстанционният съд. На базата на безумно нахалство и просташка некадърност - и вероятно корумпираност - този така наречен съдебен състав обяви, че уволнението ми било ... законосъобразно. Но актът беше обжалваем, затова не се съсредоточих много в неговото съдържание - така или иначе идиотско по своята некадърност.
Трябваше да се произнесе и трета инстанция. И тя се произнесе години по-късно, в лицето на ... второинстанционен съд. Касационното решение е дори по-идиотско и от второинстанционното! В него също така се обявява, че уволнението ми било законно. Така наричащият се касационен съдебен акт дойде във времето - лятото на 2008 г., когато така наречената държава България (всъщност една абсолютна кочина) беше вече започнала да понася изключително жестоки шамари от органите на Европейския съюз – безпрецедентни за европейската общност, заради некомпетентна и драстично корумпирана "съдебна система" – един терен за съществуване на огромни шайки некадърници, зверски корумпирани и изключително неморални индивиди (при наличието в системата, разбира се, и на някои нормални, морални и компетентни лица). Два коментара върху идиотското "касационно" решение за уволнението ми можете да прочетете в другия ми блог, посветен на така наречената съдебна система. Наричам там тази система гнездо на некомпетентност и корупция, заради което "трябва да бъде наложена предпазна клауза на България във връзка с проблемите в съдебната система, за да може тя най-накрая да започне да прилича на нормална държава". Единият коментар за идиотското съдебно решение е мой, другият е на Петър Дошков, който е едновременно доктор по езикознание – специалист по синтаксис и семантика, и същевременно юрист – блестящ, по моя преценка.
За идиотското ми уволнение и двете суперидиотски съдебни решения по него вероятно ще пиша и допълнително – макар и събитията да не са чак толкова важни сами по себе си. Тук само ще кажа, че докато през лятото на 2008 г. чаках да излезе касационното решение и мислех, че просто в него няма как да не бъде обявено уволнението ми за незаконно, се чудех как да реагирам по него – в един позитивен за мен (но несъстоял се след това) вариант. Тъй като институтските диваци и некадърници не бяха обявили в продължение на 17 години конкурс за хабилитация на щатната ми длъжност, беше ясно, че аз не мога да си позволя да се върна в института на длъжност научен сътрудник втора степен. Та аз днес съм един от най-известните учени в света в областта на теоретичното езикознание! Автор съм на теория за фундаментални общоезикови закономерности, на многобройни публикации, доктор съм на науките и т.н. А в така наречения институт бях постъпил през 1985 г. (т.е. преди 24 години, считано от днешна дата) с по-висока научна длъжност – старши преподавател, равностойна на научен сътрудник първа степен! Но съдът, дори да ме беше възстановил на работа, нямаше как да ме възстанови на друга длъжност, освен на научен сътрудник втора степен – тази, от която съм бил уволнен.
Затова пред мен стоеше дилема: дали изобщо да обмислям връщане в просташкия институт, т.е. изобщо да не реагирам на съдебното решение за възстановяването ми, или да реагирам, като кажа на институтските варвари, че ще се върна при определени условия. Обмислях вариант, при който да се съглася да се върна в развъдника само със заплата, специално определена, на академик. Аз съм категорично против така наречените академични звания "академик" и "член-кореспондент"! Намирам съществуването им не само за гнусна неморалност, но поддържането им за едно тотално погазване на конституцията (вж. по-долу, в края на това съобщение). И все пак, щом просташкият развъдник на некадърност си е позволявал дълги години да раздава заплати на академици в миналото (към днешния момент такиви индивиди в развъдника няма), той би следвало да даде поне същата заплата на учен като мен, който има приноси, за които не са мечтали, и никога не могат да мечтаят, всичките така наречени учени в тоя така наречен институт - за цялата история на съществуването му! Институтските диваци щяха, разбира се, да откажат да ми дадат заплата, еквивалентна на заплатата на академик – те и нямаше как да намерят административен начин за осъществяване на такова нещо - и аз, съответно, щях да откажа да се върна в института.
Другата гавра, с която обмислях да ударя просташкия развъдник на некадърност в лицето на криминалната му управа, беше да поискам като условие за връщането ми на работа в него (след предполагаемото ми възстановяване от съда) той да се ангажира с декларация за това, че след моята смърт ще постави на сградата на института възпоменателна плака с надпис "Тук от 1985 до ... година работи Красимир Кабакчиев, създател на лингвистичната теория за темопралната ограниченост на глаголите и съществителните имена, която остана неразбрана и неоценена в Института за български език при БАН." При отказ на института да се ангажира с едно бъдещо (след смъртта ми) поставяне на такава възпоменателна плака, аз щях да откажа да се върна в него.
Идиотското "касационно решение" (издадено от второинстанционен съд), предотврати осъществяването на тази гавра. Може би и по-добре, защото човек не бива да предизвиква съдбата с размишления върху края си. Разбира се, съмнително е и това, че гаврата щеше да бъде разбрана от огромното мнозинство в просташкия развъдник. Така или иначе, както обикновено се получава, стана "всяко зло за добро". Идиотското "съдебно решение" ми спести излишни усилия да наливам акъл и морал в главите на диваците-криминали в развъдника на некадърност, комунизъм и простащина, наречен Институт за български език при БАН!
И така, настящото съобщение стана от типа "да гледаме негативното". Тоест, стана нещо, характерно за българския подход. Хората тук се абстрахират от "позитивното", игнорират го, забравят, че все пак поне нещичко позитивно винаги има. Добре, но ако "позитивното" почти го няма или изобщо го няма - както в случая с варварския така наречен Институт за български език?
Е, нека да завърша това "гледане на негативното" с още един много показателен факт, а именно, че развъдникът на некадърност и криминалност ми дължи страшно много пари (и по световните стандарти, не само по българските)! Осъден е да ми заплати много сериозно обезщетение за противоправно (по определението на съда), и просташко и варварско (по моето определение) деяние, извършвано непрекъснато спрямо личността ми в продължение на десет години, а именно от 1988 до 1997 г. Състои се в неатестиране на научноизследователската ми дейност и необявяване на конкурс на щатното ми място за хабилитирано звание. Другояче казано, дивашката шайка, наричаща себе си научен съвет на така наричащия се Институт за български език при така наричащата се Българска академия на науките, осъществяваше върху мен и семейството ми, дивашки пладнешки грабеж, състоящ се в лишаването на семейството ми от част от средствата ни за живот от 1988 до 1997 г.! В продължение на ДЕСЕТ ГОДИНИ! И шайката е осъдена за това (в лицето на развъдника-институт) с две влезли в сила решения, включително няколко на Върховния касационен съд! Но, дори нещо много повече от всичко казано дотук, дори и в този момент, в който пиша тези думи, криминалната и умопорачително варварска институтска шайка продължава да ми дължи тези пари, като си позволява да не ги изплаща вече осем години по първия предявен изпълнителен лист, и четири години по втория!
Разбира се, трябва да се има предвид, че варварското поведение на институската шайка стана възможно "благодарение" и на един изумително варварски "законодателен акт", грубо противоконституционен, осъществен от така наречените "сини демократи", които дойдоха на власт през 1997 г. с обещания за правова държава и съблюдаване правата на човека. И вместо да изпълнят тези обещания, тези некадърни и неморални български индивиди незабавно се идентифицираха със самата държава (впрочем една истинска кочина) и прокараха в парламента един епохален по своята противоконституционност текст в ГПК, който преди три години в статия във в. "Дневник" аз нарекох "параграф 399". Можете да прочетете за какво точно става дума тук (статия ""Параграф 399" или правова държава ли е България?"):
(За четене на статията се изисква регистриране – което е безплатно.)
Обещавам в следващите публикации да се опитам да гледам много повече "позитивното"! Но да не би да си помислихте, че съм "лузър"! О, не! Тъкмо напротив! Аз категорично съм един от най-успелите хора не само в тази така наречена държава, но и в световен мащаб! Разбира се, причините да съм успял човек нямат нищо общо нито с държавата, нито с живеещата в нея жалка популация – и не дължа за успеха си абсолютно нищо нито на държавата кочина, нито на когото и да било от нейната просташка популация. Просто по стечение на обстоятелствата се намирам в така наречената държава и живея сред нейната популация. Но се гордея с това, че се различавам от по-голямата част от нея, и то драстично.
И, за да завърша все пак с нещо позитивно, не мога да не кажа, че в тази държава има и отделни хора, които са достойни, интелигентни, морални и разумни. Но те са малцинство.

П.П. А сега, като постскриптум, това е обещаният по-горе мой материал за противоконституционността на така наречените академични звания. Материалът отдавна е публикуван от мен на много места в мрежата, напр. тук:
"Сергейчо с моторчето, за когото казват, че нямал и ден стаж в живота си преди да оглави държавата, не е същински премиер! Той е инсталиран като маша на огромната комунистическо- сталинистка Бг-клика, която трябваше да бъде морално и административно унищожена чрез лустрация, но първо беше съхранена от "синьото" правителство, а след това лансирана от “партията” на необразования индивид от Мадрид.
Неотдавна така нареченото правителство по инициатива на Сергейчо с моторчето отпусна доживотни депутатски заплати (1900 лв.) на академиците. Член-кореспондентите трябва да вземат 30% от заплатите за академиците.
Поредно невероятно гнусно и нагло безобразие на некадърната крадлива пасмина, осъществено за сметка на Данъкоплатеца!
Чрез титлите академик и член-кореспондент абсолютно безспорно се предоставят привилегии!
Те са противоконституционни! Чрез тях грубо се нарушава една от фундаменталните разпоредби в Конституцията, а именно член 6, който гласи:
"(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние."
Сред академичната общност е известно, че автентичните учени сред гореупоменатите две групи са около 20%. Другите са номенклатурчици и техни асоциати. Член-кореспонденти са напр.: Лилов - член на криминалната шайка "Политбюро", Михайлов - секретар на ЦК на БКП; Проданов - отричащ зверствата на сталинизма (за аналогично деяние - отричане или поставяне под съмнение на Холокоста, в Западна Европа се отива в затвора, в някои държави за дванадесет години).
Решението е епохално по своята циничност и наглост, като се има предвид положението на пенсионерите и бедните!
Знам, че това, което сега ще кажа, ще прозвучи за мнозина нескромно, а също така и няма да се хареса! Но фактът си е факт. Ето го. Аз съм единственият в тая така наречена държава, който незабавно би камбаната за умопомрачителното по своята наглост гореописано деяние на така нареченото правителство и в частност на Сергейчо с моторчето! Но камбаната не беше чута почти от никого! Изобщо не беше чута от доцент Иван Костов, специалист по политикономия на социализма, доцент, днес лидер на "дясна партия"! Не беше чута и от всички останали така наречени антикомунисти, демократи, радетели за правова държава и т.н.
И какво? Може би трябва да сезирам лично някой пожарникар, за да може някой във властта най-накрая да забележи една от най-грандиозните наглости на Сергейчо с моторчето, осъществена за сметка на данъкоплатеца и въобще на морала в тая "държава"?"

Преместване в така наречения Институт за български език при БАН

И така, началото на кариерата ми (1979 г.) беше във Финансово-стопанския институт в Свищов (читателите вероятно знаят интересното обстоятелство, че и тогава името на този институт беше “Димитър Ценов” – предприемач, дарил през 1912 г. пари за основаването на висше търговско училище по модела на германските висши търговски училища от онова време). Там, в Свищов, жена ми и аз прекарахме 2-3 щастливи години – е, най-вероятно благодарение и на факта, че бяхме съвсем млади.

След като завърши медицина, съпругата ми започна да работи в Свищов като цехов лекар в “Свилоза”, огромно химическо предприятие. Но беше ясно, че подобна кариера не може да я удовлетвори. Затова тя скоро, след около две години работа в Свищов, след спечелен конкурс, стана асистент във Висшия медицински институт в Плевен. Бързо след това и аз се присъединих към нея, тъй като по случайност се откри в Плевен конкурс и за мен. И аз го спечелих – като бях направо избран от научния съвет поради факта, че вече имах сериозни публикации. В Плевен обаче жена ми беше разпределена да работи в Онкологичното отделение. И въпреки че успя да работи там две години, не можа да надмогне психологическите трудности около тази дейност. Затова през 1984 г. кандидатства за място за кардиолог в тогавашния Транспортен медицински институт в София, като се яви и там на конкурс, и го спечели. (И до днес работи в същата институция, вече като доцент и ръководител на клиниката по кардиология.)

Ясно беше, че трябва и аз да си търся място в София. Намерих го в БАН, в Института за български език, където спечелих пореден (трети) конкурс, а междувременно бях апробирал дисертацията си в Английската катедра в Софийския университет (тогава степента, присъждана за първа дисертация, се наричаше със съветския термин “кандидат на науките”).

Започнах работа в Института за български език през ноември 1985 г. – когато започна съветската “перестройка”. Както вече казах в предишното съобщение в блога, когато постъпих в този институт, бях вече публикувал в списание Linguistics, едно от няколкото най-престижни в тази научна област, студия от 30 страници по фундаментални проблеми на общото езикознание. Но в Института за български език постепенно осъзнах, че работещите в него индивиди нямат дори и представа за това, какво означава да публикуваш в международни списания с импакт фактор – и изобщо какво е това сериозна лингвистична наука! Оказа се, че за цялата история на този така наречен институт негов служител (учен) няма нито една подобна публикация! Нещо повече, оказа се, че работещите там са в огромното си мнозинство едни напълно примитивни индвиди, повечето от тях или отявлени комунисти, или с изключително високоразвити комунистически инстинкти. И най-важното, “професионалното равнище” на тези индивиди беше съветското езикознание от 1950-те години, включително невероятните по своето малоумие твърдения в него, как Йосиф Джугашвили, “водачът на прогресивното човечество”, бил “велик езиковед”.

За незнаещите – ето историческите факти накратко. През 1950 г. от името на най-грандиозния изрод-главорез в историята на човечеството е издаден езиковедски труд първоначално във вид на статия във вестник Правда”, орган на ЦК на КПСС. Незабавно след излизането му той е определен като гениално научно произведение от един огромен хор съветски учени, всъщност безспорни малоумници. Справка изданието Сессия отделений общественных наук Академии Наук СССР, посвященная годовщине опубликования гениального произведения И. В. Сталина Марксизм и вопросы языкознания (Издательство Академии наук СССР, 1951 г., тираж 10 000).

Естествено, в България изобщо не закъснява да се появи съответният малоумен сталинистки хор. И пръв солист в него е лицето Андрейчин, което обаче преди войната има определени приноси в традиционното граматическо описание на съвременния български език вж. за всичко това по-подробно статията ми “Такова беше, и е, времето: лингвистиката като инструмент за политическа пропаганда”:


Тази моя статия за институтските сталинисти, възхвалявали с години до небесата като гениален езиковед вожда и учителя на цялото прогресивно човечествои, неразбрали за възникналите след идването на власт на Хрушчов промени, продължили да величаят главореза-изрод години след смъртта му се превърна в чудесно полуесеистично произведение, донякъде дори в разрез с очакванията ми. (Между другото, през 1999 г., по време на обсъждането на дисертацията ми “Видът в английския език” в Президиума на ВАК, тази статия е била прочетена почти дословно от акад. Иван Костов, известен кристалограф.)

Днес обявяването на Йосиф Висарионович Джугашвили не само за “езиковед”, но дори за “гениален езиковед”, както и писането години наред на съчинения в “научни списания” за постиженията на този изрод може да звучи колкото комично, толкова и невероятно! Но то е безспорен исторически факт – който профаните, огромното мнозинство в така наричащия се Институт за български език при БАН, предпочитат днес да не си спомнят, да “забравят” и пр.! И затова той трябва постоянно да бъде припомнян! Дотогава, докато комунистическото варварство, невероятният примитивизъм, некадърността и откровената войнстваща простащина в този така наричащ се институт не получат полагащата им се адекватна обществена оценка!

В така наричащия се Институт за български език при БАН, всъщност развъдник на епохална некадърност, днес почти няма индивид, който да не заявява, че е ученик на Андрейчин. А това означава: и на неговото малоумно сталинистко второ Его. Но проблемът на некадърниците, ученици на Андрейчин, е този, че, първо, те са истински малоумници, за разлика от самия Андрейчин, за когото евентуално би могло да се приеме, че в някакъв смисъл е бил принуден от обстоятелствата да са самоунижи, асоциирайки се с безумията и малоумията за “гениалния Сталин”. Второ, институтските некадърници изобщо не знаят какво е това модерно езикознание – и са истински нещастници и заради това, че не съзнават невежеството си! Почти всички те са напълно убедени, в частност, че българският език е едно чудо на природата, и го “изследват” от тези “позиции” а не посредством методите на автентичната наука. Както съм казвал неведнъж по различни поводи, това е все едно да има Институт по пингвинистика, в който да се изследват пингвините, но в него изобщо да не се признават и да не се познават дарвинизмът и модерната таксономия на видовете.

Разбира се, що се отнася до величието в езикознанието” – а и изобщо на световния изрод-главорез, то особено съдържателно и кратко е описано в една известна песен от съветската епоха:

Товарищ Сталин, вы большой учёный
В языкознанье знаете вы толк,
А я простой советский заключённый,
И мне товарищ — серый брянский волк.

Но, ако приемем, че примитивните индивиди в така наричащия се Институт за български език при БАН НЕ СА ВИНОВНИ за собствената си некадърност, бездарност и пр., все пак, безспорно, крайно е необходимо да се състои една обществена санкция за институтската некадърност, бездарност и простащина. И тази санкция е задължена да я осъществи държавата! Днешната “държава” обаче, която мнозинството българи откровено наричат “кочина”, и понастоящем, когато България е член на Европейския съюз, се оказва напълно неспособна да даде оценка на некомпетентността, некъдърностна и неадекватността в тази институция, неправомерно приемана за научна и финансирана от джоба на данъкоплатеца!

Събитията се стекоха така, че в развъдника на комунизъм, некадърност и простащина ми се наложи да работя цели седемнадесет години! Моралният облик на така наречените учени в този така наречен нститут, гласували единодушно с единствено изключение авторът на тези редове телеграма до ЦК на БКП, осъждаща Петър Манолов като порнограф и престъпник, а 2 месеца по-късно подкрепили, отново с единствено изключение авторът на тези редове, етническата политика на правешкия дебил, подробно е обрисуван от мен в книгата ми “Перипетии на надеждата” (в раздела “Кампанията срещу Петър Манолов”):


В следващото съобщение в блога ще се опитам да резюмирам работата си през този период (1988-2002 г.) в така наречения Институт за български език при БАН и изумителните, потресаващи, невероятни беззакония, безобразия и простащини, на които бях подложен и за които този развъдник на некадърност и простащина отдавна е осъден – с влезли в сила съдебни решения, включително на Върховния касационен съд!

* * *

Първи стъпки в езикознанието

Днес това може да изглежда странно, но когато през 1978 г. завърших английска филология, нямаше никакво търсене на преподаватели по английски език. Трите западноевропейски езика – френски, немски и английски, бяха равнопоставени в училищата, паралелките на децата се разделяха поравно между тези три езика, съответно и преподавателите бяха в равно съотношение. Аз бях в особено трудна ситуация, тъй като съм от Велико Търново, а там беше пренаселено с англицисти поради специалността “английска филология” в Университета. Бях вече и семеен, с малко дете, и трябваше непременно да си намеря работа. Успях да получа часове на хонорар в две училища, но това не можеше да бъде сериозно трайно решение. Чух, че в Икономическия институт в Свищов ще откриват конкурс за преподавател по английски език – започнах да се подготвям. Обявиха конкурса, явих се и го спечелих.

В Свищов попаднах на една много добра среда, с много млади преподаватели в един съвсем малък град, където контактите бяха лесни. Ставаха много интересни разговори – за тогавашното общество, включително недъзите му, за наука и пр. Пред мен възникна въпросът за предприемане на някакви изследвания, резултатите от които да затвърдят сериозния ми статут, формално току-що придобит, на научен работник. (Изразът “научен работник” все още, дори и в този момент, е не само в употреба, но дори е валиден юридически термин – употребява се вместо “учен” в Закона за научните степени и научните звания.)

Пред един филолог по принцип има два пътя: литературознание или езикознание. Въпреки че в университета литературата ми се удаваше и много ме влечеше, аз реших, че ще ставам езиковед. Вероятно принос за това решение е имала и майка ми, която тогава работеше като доцент по съвременен руски език във Великотърновския университет и ми казваше, че ще ми помогне много, ако реша да се насоча към лингвистиката.

Когато днес се връщам назад в спомените си, откривам, че тогава съм успял да постигна просто невероятни успехи за изключително кратко време. Започнах работа в катедра “Чужди езици” на Свищовския институт през пролетта на 1979 г. А само някакви си три години по-късно вече бях сериозен автор на няколко статии в българския лингвистичен печат – и, дори нещо направо невероятно, само две години след това, т.е. пет години след прохождането си като лингвист, през 1984 г., бях автор на огромна студия (30 страници) в едно от най-престижните световни списания по теоретично езикознание – Linguistics (Mouton), по тема от изключително важно значение, с безспорен съществен принос в описанието и на английския, и на българския език, и с налети здрави основи за една постройка на нещо, което едва по-късно в езикознанието започна по-широко да се нарича “универсалистична теория”.

Повтарям, че за мен самия подобно развитие и днес ми изглежда невероятно, особено от гледна точка на факта, че през пролетта на 1979 г. при постъпването ми в Свищовския институт аз наистина изобщо не знаех за себе си “какъв ще ставам” – дали литературовед или езиковед. Но едно беше факт: аз исках непременно “да се изявя в науката”, исках нещо да открия, да постигна нещо съществено. Защо? Не знам. “Времето” ли е било “такова”, обществената атмосфера ли? Нямам точен отговор на този въпрос. А това, че съм бил доста различен от другите колеги на мое място, е очевидно. Повечето от преподавателите по чужди езици в университетите, всъщност дори огромното мнозинство, просто си вземат часовете, а през останалото време изобщо не се занимават за самоусъвършенстване. Така беше тогава, но мисля, че и сега е така. Има изключения като мен, но те са единици. Една от причините да няма много желаещи да стават езиковеди, е, че това е една доста специфична дейност, на която трябва съвсем сам да се учиш относително дълго, за да можеш накрая да се научиш. Не е като във физиката, химията и пр., където винаги започваш да работиш в екип и има кой да те напътства. А отделно създаването на лингвистични трудове е нещо трудно. Да не говорим, че по принцип и самото писане – като техника на излагане на мисли – изобщо не е нещо, на което човек може лесно и бързо да се научи.

А сега ще започна да говоря за някои по-строго професионални неща – и съответно разговорът ще бъде по-разбираем за филолозите и за по-добре запознатите с английския език. Тласък за заниманията ми в областта на английската граматика в сравнение с българската даде една моя дипломна работа по английска морфология (и/или синтаксис) във Великотърновския университет (може би в трети курс), която беше посветена на изразите в българския език от типа “правя опит” и “правя услуга” в сравнение с английските от типа to make a try (да направя опит) и съответно to do a favour (да направя/свърша услуга). Тези изрази са много интересни – както от гледна точка на съпоставката им с българския език (защото, както отчасти се вижда и от горните примери, няма съвпадение/корелация make-правя/направя и do-върша/свърша, въпреки че може предварително да се мисли, че make съответства на правя/направя, а do на върша/свърша – но това не е вярно), така и от гледна точка на връзката на изразите от типа to make a try и to do a favour с изразяването на свършени действия в английския език (въпрос, дискутиран дотогава нееднократно в лингвистиката).

Тук се налага да направя един голям скок напред във времето. Днес аз съм един от водещите специалисти в света по аспектология – една традиционно считана за изключително трудна лингвистична област, и съм автор на теория, която е не само аспектологическа, но, от една страна, предлага обяснения на редица явления извън аспектологията и, от друга, има огромна предиктивна стойност (predictive value) за най-различни други явления в нещото, наричащо се естествен език (разглеждано като абстрактно обобщение на всички езици, като универсален език или като отделен конкретен език). Автор съм на няколко книги по тези въпроси, включително на огромна монография – 400 страници, разкриваща в подробности теорията. И, това с което особено се гордея, е че тази книга предлага много добро описание на редица явления в английската граматика и семантика, които до този момент са били или напълно неизвестни, или крайно недостатъчно осмислени.

Но нека да привърша тази публикация в блога с един на пръв поглед периферен, а всъщност изключително съществен аспект от практическата работа по осъществяването на научната дейност тогава. Литературата. Достъпът до литература.

Положението беше почти плачевно. Не че днес условията са блестящи, но все пак, като се отчете и фактът, че тогава нямаше нито компютри, нито Интернет, може да се каже, че нямаше дори и копирна техника. Е, имаше някаква. Но тя в Свищов, където работех, се свеждаше до една-единствена ксерокс-машина в града, която се повреждаше редовно и за дълго нямаше кой да я поправи. И беше, разбира се, под контрола на ДС. Хубавото беше, че се стопанисваше от човек, чието име днес ми убягва, но бях в добри отношения с него и той ми услужваше, когато това изобщо беше възможно. А когато машината не работеше, а аз имах повечко книги и статии за преснемане, отивах в София, за да преснема това, което ми трябва. Днес може да звучи потресаващо, но така беше – ако научният работник искаше да има достъп до литература, се налагаше да пропътува стотици километри, за да си преснеме това, което е заел по системата на международното библиотечно заемане. Разбира се, и в София не беше лесно ксерокопирането, но някакси се намираха някакви полуофициални-получастни форми ...

В следващата публикация ще продължа относно изследванията, с които започнах професионалната си кариера и които постепенно доведоха до изграждането на цялостната ми аспектологическа теория.

* * *

Кратко описание на началото на професионалния ми път

Училищни години

Завърших английска филология през 1978 г. във Великотърновския университет. През студентския период, за разлика от ученическия, бях трудолюбив и съзнателен млад човек, който много искаше да се учи – и се учеше добре. Бях станал трудолюбив и съзнателен в казармата – въпреки че иначе аз, човек крайно свободолюбив, страшно я ненавиждах. Но точно в казармата разбрах, първо, че ако някой иска да постигне нещо сериозно, това става с усилия, и, второ, че си заслужава да искаш да постигнеш нещо.

Преди казармата бях един безотговорен ученик, който почти не се интересуваше от бъдещето си. И сега не си обяснявам защо! Завърших една много добра гимназия, известната “Втора” във Велико Търново. Там отидох за втория срок на 9 клас. Бях започнал гимназиалното си образование в подготвителния клас на Английската гимназия в Русе. След втория срок на осми клас ме изключиха. Не можех да понасям реда в тази гимназия. Бяха много тежки комунистически времена, без всякаква надежда за разведряване – 1967-1968 г. Стрижеха косите на момчетата, за да не приличат на Битълс. Биеха печати по краката на ученичките с модерните тогава къси полички. Танковете прегазиха Чехословакия и смазаха Пражката пролет. Да изразиш свободно мнение в обществото тогава, а, естествено, и в което и да е училище, беше нещо немислимо. Режимът в Английската гимназия в Русе между другото се изразяваше и в строги проверки на облеклото. Носехме униформа, специална шапка с монограма и други отличителни знаци. Чорапите дори трябваше да бъдат непременно черни, а не, да кажем, сиви. Редовно не ме допускаха в час – заради униформата или заради дълга коса (много държах да имам дълга коса).

Въпреки всичко това гимназията в Русе, разбира се, допринесе за първоначалното усвояване от моя страна на английския език – преди да постъпя там не знаех нито дума английски, бях учил само френски, на частни уроци. Трябва тук да изкажа признателност на родителите си, които добре са разбирали тогава каква насока следва да се даде на бъдещето ми. А аз не го бях разбрал. Когато трябваше да кандидатствам в Английската гимназия в Русе, заявих, че не желая и че искам да уча в Руската гимназия в Търново. Родителите ми почти насила ме заведоха в Русе и принудиха да кандидатствам. Ако се бяха съобразили с капризите ми, животът ми щеше да бъде коренно различен, а усвояването на английски език на високо ниво – невъзможно.

Изключиха ме от Английската гимназия в Русе – не заради някакви ниски оценки (английският и хуманитарните дисциплини ми се удаваха), а заради лоша постъпка. Поради крайна неудовлетвореност от казармения ред в училището и в пансиона, в който живеехме, и след едно много грубо нахокване (не помня повода) от страна на възпитател, счупих няколко стола и сритах остатъците им под едно легло. В чупенето участваха и четирима съученици, но аз бях инициаторът и главният изпълнител. Изключиха ни всичките. Родителите ми ме заведоха в Бургас, където ме приеха в тамошната Английска гимназия.

В Бургас, където изкарах два срока, училището много ми хареса. Нямаше го казарменият режим и, колкото и да е невероятно, нямахме дори униформи. Но там пък учителите не ме харесаха (също както и в Русе), защото им отвръщах прекалено откровено на всички по-остри забележки. Отново ме изключиха, заради отсъствия от училище – някакви си 6 отсъствия от час през срока, при допустими 5. (Днес учениците правят десетки отсъствия от час и изобщо не ги наказват.)

Казвам всичко това, защото има отношение към обстоятелството, че английският език стана моето основно призвание. В изследването му аз вложих огромни усилия и накрая постигнах големи успехи. Но разбиранията за добър ученик в английска гимназия в България тогава са били такива (възможно е и днес да са същите), че един от малкото неносители на английския език, допринесли съществено в историята за разбирането на граматиката и семантиката му, е изключван два пъти от английски гимназии.

Не мога да не отбележа едно интересно обстоятелство. Днес, когато значението на английския език е изключително голямо, има сериозни проблеми с преподаването му в средното образование. Повечето от децата в българските училища така и не успяват да усвоят добре този език, въпреки изумителните технически възможности (компютри, MP3-плейъри и т.н.) и разпространеността му (Интернет, мас-медии и т.н.).

Във Втора гимназия във Велико Търново учителка през повечето време ни беше Мариана Дацова. Тя беше на около 21 г., когато започна да ни преподава, а ние на 17. Имахме английски само 2 часа седмично, а да се каже, че сме били усърдни, ще бъде повече от смешно. В часовете момчетата обикновено изобщо не я слушахме, движехме се насам-натам из класната стая, обикновено отгоре върху самите чинове, и вършехме всякакви други лудории. Дацова ни се караше, но беше ясно, че вътрешно се смее и се радва на дивотиите ни. И въпреки тази наша ученическа недобросъвестност, всички от класа след завършване на училището прилично говореха английски. Казвам това само за другите, защото аз все едно вече го бях усвоил много добре – през онези времена първите две години в английска гимназия бяха напълно достатъчни за усвояването на езика, тъй като преподаването беше изключително интензивно. Всички завършили моя клас в обикновената (неезикова) гимназия след това започнаха да следват – станаха инженери, лекари, архитекти и т.н. И всички в професията си, и извън нея, използват на високо равнище английския език – оттогава и досега.

Студентски години

Атмосферата във Великотърновския университет беше приятна, преподавателите бяха добри и много добронамерени. Когато бяхме в четвърти курс (1977 г.), дойде да ни чете редовни лекции професор Уийкс, един от най-известните специалисти в САЩ по американска литература по онова време. Това беше нещо невероятно за онези комунистически времена, а професор Уийкс беше предпочел Великотърновския университет пред Софийския – заради по-малкия град, неговата красота и природа.

И така, началото на сериозната си квалификация по английски език дължа на Великотърновския университет. Освободен от училищните задължения да изучавам математика, физика, и химия и пр., към които нямах никакъв афинитет, аз се хвърлих с огромна стръв към филологията, и особено литературата. Завърших университета почти с отличие, като попаднах сред първите петима по успех, които бяхме изпратени на тримесечна специализация в Англия – в Университета в Лийдз. Ние петимата бяха първите студенти от Великотърновския университет, изпратени за професионално усъвършенстване в Англия.

Преди това, в трети курс, се ожених и с жена ми отидохме за две седмици на сватбено пътешествие в Англия (описал съм това в книгата “Перипетии на надеждата” -


Крайно интересното, което искам тук да споделя, беше един пределно кратък епизод, който се случи след завръщането ми. Няколко колеги дойдоха при мен да ме питат за екскурзията ми в Англия. Разказах им накратко. И когато свърших, един от тях се обърна към мен и ми каза със съвсем сериозен тон: “Сега вече можеш да умреш!”

Такова беше усещането тогава за нещо толкова обикновено като една екскурзия в чужда държава! Понеже от онази българска комунистическа държава тогава беше почти немислимо да отидеш в Англия! Дори да си студент по английска филология и да трябва да го правиш по професионални причини! И ако вече по някакъв начин си го постигнал, можеш направо да си отиваш от тоя свят!

* * *

Кабакчиев - теория за обратната зависимост между маркерите за темпорална ограниченост в глаголите и съществителните имена

В България смъртен грях е да можеш!

Този блог е в процес на създаване!

И той ще бъде посветен, най-общо казано, най-вече на онези българи, които с поведението си всеки ден и час потвърждават истинността на горната мисъл, приписвана на Стефан Стамболов! По-конкретно - съдържанието на блога ще представлява изобличение на невероятните беззакония, безобразия и дори изстъпления, които се извършват в така наричащата се българска академична общност и които напоследък станаха известни на цялото българско общество чрез три конкретни случая: БАН, Музикална академия, ЮЗУ. Още по-конкретно, в този блог ще бъдат изложени на публичен показ некадърността, невежеството и пълната бездарност на едно мнозинство в така наричаща се езиковедска общност в България, която в продължение на дълги години се опитваше да дискредитира името ми чрез потресаваща наглост и поради епохалната си завист.
Не очаквайте пълно описание на теорията ми за обратната зависимост между маркерите за темпорална ограниченост в (референтите на) глаголите и съществителните имена - това не би било възможно да се осъществи в един блог. Но тези, които се интересуват от въпроса - а те не са само специалисти по езикознание, ще получат насоки как да получат повече информация и да разберат същината на теорията. Не се стряскайте и от термините! Те са разбираеми - при подходящо обяснение, което аз ще дам.
Благодаря предварително за интереса ви!
Очаквайте постепенното изграждане на блога.

Красимир Кабакчиев