Първи стъпки в езикознанието

Днес това може да изглежда странно, но когато през 1978 г. завърших английска филология, нямаше никакво търсене на преподаватели по английски език. Трите западноевропейски езика – френски, немски и английски, бяха равнопоставени в училищата, паралелките на децата се разделяха поравно между тези три езика, съответно и преподавателите бяха в равно съотношение. Аз бях в особено трудна ситуация, тъй като съм от Велико Търново, а там беше пренаселено с англицисти поради специалността “английска филология” в Университета. Бях вече и семеен, с малко дете, и трябваше непременно да си намеря работа. Успях да получа часове на хонорар в две училища, но това не можеше да бъде сериозно трайно решение. Чух, че в Икономическия институт в Свищов ще откриват конкурс за преподавател по английски език – започнах да се подготвям. Обявиха конкурса, явих се и го спечелих.

В Свищов попаднах на една много добра среда, с много млади преподаватели в един съвсем малък град, където контактите бяха лесни. Ставаха много интересни разговори – за тогавашното общество, включително недъзите му, за наука и пр. Пред мен възникна въпросът за предприемане на някакви изследвания, резултатите от които да затвърдят сериозния ми статут, формално току-що придобит, на научен работник. (Изразът “научен работник” все още, дори и в този момент, е не само в употреба, но дори е валиден юридически термин – употребява се вместо “учен” в Закона за научните степени и научните звания.)

Пред един филолог по принцип има два пътя: литературознание или езикознание. Въпреки че в университета литературата ми се удаваше и много ме влечеше, аз реших, че ще ставам езиковед. Вероятно принос за това решение е имала и майка ми, която тогава работеше като доцент по съвременен руски език във Великотърновския университет и ми казваше, че ще ми помогне много, ако реша да се насоча към лингвистиката.

Когато днес се връщам назад в спомените си, откривам, че тогава съм успял да постигна просто невероятни успехи за изключително кратко време. Започнах работа в катедра “Чужди езици” на Свищовския институт през пролетта на 1979 г. А само някакви си три години по-късно вече бях сериозен автор на няколко статии в българския лингвистичен печат – и, дори нещо направо невероятно, само две години след това, т.е. пет години след прохождането си като лингвист, през 1984 г., бях автор на огромна студия (30 страници) в едно от най-престижните световни списания по теоретично езикознание – Linguistics (Mouton), по тема от изключително важно значение, с безспорен съществен принос в описанието и на английския, и на българския език, и с налети здрави основи за една постройка на нещо, което едва по-късно в езикознанието започна по-широко да се нарича “универсалистична теория”.

Повтарям, че за мен самия подобно развитие и днес ми изглежда невероятно, особено от гледна точка на факта, че през пролетта на 1979 г. при постъпването ми в Свищовския институт аз наистина изобщо не знаех за себе си “какъв ще ставам” – дали литературовед или езиковед. Но едно беше факт: аз исках непременно “да се изявя в науката”, исках нещо да открия, да постигна нещо съществено. Защо? Не знам. “Времето” ли е било “такова”, обществената атмосфера ли? Нямам точен отговор на този въпрос. А това, че съм бил доста различен от другите колеги на мое място, е очевидно. Повечето от преподавателите по чужди езици в университетите, всъщност дори огромното мнозинство, просто си вземат часовете, а през останалото време изобщо не се занимават за самоусъвършенстване. Така беше тогава, но мисля, че и сега е така. Има изключения като мен, но те са единици. Една от причините да няма много желаещи да стават езиковеди, е, че това е една доста специфична дейност, на която трябва съвсем сам да се учиш относително дълго, за да можеш накрая да се научиш. Не е като във физиката, химията и пр., където винаги започваш да работиш в екип и има кой да те напътства. А отделно създаването на лингвистични трудове е нещо трудно. Да не говорим, че по принцип и самото писане – като техника на излагане на мисли – изобщо не е нещо, на което човек може лесно и бързо да се научи.

А сега ще започна да говоря за някои по-строго професионални неща – и съответно разговорът ще бъде по-разбираем за филолозите и за по-добре запознатите с английския език. Тласък за заниманията ми в областта на английската граматика в сравнение с българската даде една моя дипломна работа по английска морфология (и/или синтаксис) във Великотърновския университет (може би в трети курс), която беше посветена на изразите в българския език от типа “правя опит” и “правя услуга” в сравнение с английските от типа to make a try (да направя опит) и съответно to do a favour (да направя/свърша услуга). Тези изрази са много интересни – както от гледна точка на съпоставката им с българския език (защото, както отчасти се вижда и от горните примери, няма съвпадение/корелация make-правя/направя и do-върша/свърша, въпреки че може предварително да се мисли, че make съответства на правя/направя, а do на върша/свърша – но това не е вярно), така и от гледна точка на връзката на изразите от типа to make a try и to do a favour с изразяването на свършени действия в английския език (въпрос, дискутиран дотогава нееднократно в лингвистиката).

Тук се налага да направя един голям скок напред във времето. Днес аз съм един от водещите специалисти в света по аспектология – една традиционно считана за изключително трудна лингвистична област, и съм автор на теория, която е не само аспектологическа, но, от една страна, предлага обяснения на редица явления извън аспектологията и, от друга, има огромна предиктивна стойност (predictive value) за най-различни други явления в нещото, наричащо се естествен език (разглеждано като абстрактно обобщение на всички езици, като универсален език или като отделен конкретен език). Автор съм на няколко книги по тези въпроси, включително на огромна монография – 400 страници, разкриваща в подробности теорията. И, това с което особено се гордея, е че тази книга предлага много добро описание на редица явления в английската граматика и семантика, които до този момент са били или напълно неизвестни, или крайно недостатъчно осмислени.

Но нека да привърша тази публикация в блога с един на пръв поглед периферен, а всъщност изключително съществен аспект от практическата работа по осъществяването на научната дейност тогава. Литературата. Достъпът до литература.

Положението беше почти плачевно. Не че днес условията са блестящи, но все пак, като се отчете и фактът, че тогава нямаше нито компютри, нито Интернет, може да се каже, че нямаше дори и копирна техника. Е, имаше някаква. Но тя в Свищов, където работех, се свеждаше до една-единствена ксерокс-машина в града, която се повреждаше редовно и за дълго нямаше кой да я поправи. И беше, разбира се, под контрола на ДС. Хубавото беше, че се стопанисваше от човек, чието име днес ми убягва, но бях в добри отношения с него и той ми услужваше, когато това изобщо беше възможно. А когато машината не работеше, а аз имах повечко книги и статии за преснемане, отивах в София, за да преснема това, което ми трябва. Днес може да звучи потресаващо, но така беше – ако научният работник искаше да има достъп до литература, се налагаше да пропътува стотици километри, за да си преснеме това, което е заел по системата на международното библиотечно заемане. Разбира се, и в София не беше лесно ксерокопирането, но някакси се намираха някакви полуофициални-получастни форми ...

В следващата публикация ще продължа относно изследванията, с които започнах професионалната си кариера и които постепенно доведоха до изграждането на цялостната ми аспектологическа теория.

* * *

7 коментара:

  1. Не знам защо няма.
    И не държа да има.
    Каквото много сериозно съм имал да кажа в науката, аз съм го казал, даже отдавна. А тук ще кажа това, което имам да кажа за обстоятелствата "около науката". Ако има някой да прави сериозни коментари - добре дошъл е! Ако има някой да ми обяснява как нищо не знача в науката и прочие, също е добре дошъл. Но трябва да го прави чрез аргументи, не чрез малоумни голи изявления.

    ОтговорИзтриване
  2. Изпълнявам молбата... не че ми е толкоз приятно да пействам глупостите по твой адрес тук:

    Анонимен написа нов коментар за публикацията ви "Кучето, наречено Сортпедерсен":

    Браво! Кабакчиев разбира от всичко. Само, че как така стигна само до дфн, и то непризнато от истинските специалисти в тази област? Милата ни родина гъмжи от умове, които биха придвижили с големи скокове човешкото развитие, ама подлите комунисти, Костов, Кендеров, Воденичаров им пречат. Кабакчиев е най-красноречивият пример за тази подлост.



    Публикувано от Анонимен за Неуютен блог на Петък, 2008, Май 23 11:42:00 EEST

    ОтговорИзтриване
  3. Красимир Кабакчиев написа нов коментар за публикацията ви "Кучето, наречено Сортпедерсен":

    До горната комуно-лелка или комуно-чичковец.
    Това "истинските специалисти в тази област" изключително ме развеселява!
    Затова, хайде да повтаряме, докато се поразбере за какво става дума. И ще е много полезно тук за студентите по социология.
    "Истинските специалисти", които са, разбира се, автентични некадърници и са описани от мен подробно в редица публикации, са ученици на сталинистите Георгиев, Андрейчин и другите първи солисти в българския хор на съветските малоумия, възхвалявали с години до небесата "вожда и учителя на цялото прогресивно човечество" като ... "гениалния езиковед". Днес това може да звучи като страшно комично и повече от невероятно, но то е абсолютно безспорен исторически факт! За потресаващите сталинистки малоумия преди около десет години написах статията "Такова беше, и е, времето - лингвистиката като инструмент за политическа пропаганда" - тя се превърна дори против очакванията ми в едно чудесно полуесеистично произведение. Между другото то е било прочетено цялото в Президиума на ВАК от акад. Иван Костов, известен кристалограф. Ето го:
    geocities.com/kkabakciev_politart1
    За незнаещите: историческите факти накратко. През 1950 г. от името на най-грандиозния изрод-главорез в историята на човечеството е издаден езиковедски труд (първоначално статия в "Правда"). Незабавно след излизането му той е определен от един огромен хор съветски "учени", всъщност малоумници, като "гениално произведение на науката". Справка - изданието "Сессия отделений общественных наук Академии Наук СССР, посвященная годовщине опубликования гениального произведения И.В.Сталина Марксизм и вопросы языкознания". Издательство Академии наук СССР, 1951 г. Тираж: 10000 экз."
    Естествено, и в България не закъснява да се появи съответният малоумен сталинистки хор. Пръв солист в него е лицето Андрейчин (вж. статията ми).
    Днес в така наричащия се Институт за български език при БАН, всъщност един развъдник на невероятна некадърност и откровена простащина, почти няма индивид, който да не заявява, че е ученик на Андрейчин. А това означава - и на неговото малоумно второ Его.
    Проблемът на некадърниците е този, че те, първо, са истински малоумници, за разлика от Андрейчин, който все пак има приноси в науката; второ, че изобщо не разбират какво е това езикознание. В частност, тези нещастници мислят, че българският език е едно чудо на природата! Както казах неотдавна другаде, това е все едно да има Институт по пингвинистика, в който да се изследват пингвините, но да не се признават и познават нито дарвинизмът, нито модерната таксономия на видовете.
    Що се отнася до "величието в езикознанието", а и изобщо, на световния изрод, то е описано особено съдържателно и кратко в една известна песен:
    "Товарищ Сталин, вы большой учёный —
    В языкознанье знаете вы толк,
    А я простой советский заключённый,
    И мне товарищ — серый брянский волк."
    Но да се върнем на така наречените (от горната комуно-лелка или комуно-чичковец) "истински специалисти в тази област", които трябваше през 1993 г. да назначат рецензенти на докторската ми дисертация "Видът в английския език".
    Те не го сториха в продължение на четири години! И заради това днес ВАК е осъдена за първите 18 месеца беззаконие. И причината да не го сторят е тази, че, ако бяха "истински специалисти в тази област", които са преценявали, че трудът ми не е добър, щяха незабавно да излъчат трима рецензенти, които да напишат съответните рецензии, показващи дефектите на труда ми.
    Работата е там, че за изостаналото с повече от половин век българско езикознание и неговите комуно-сталинистки лелки и чичковци трудът ми е повече от епохален - и същевременно абсолютно неразбираем! А от гледна точка на световното равнище в езикознанието, той, разбира се, не само го достига, но го и надвишава! И именно поради тази причина през 1996 г. Красимир Кабакчиев, т.е. аз, беше обявен за "учен-изследовател" на Кралското научно дружество на Единбург и поканен там да подготви труда си на английски.
    А през 2000 г. трудът ми бе публикуван, след като получи шест положителни рецензии от първите специалисти (истинските), намиращи се в различни точки на планетата.
    Въпрос. Дали някой НОРМАЛЕН ЧОВЕК мисли, че ТОВА издателство е публикувало труда ми - отнасящ се и до английския език - въпреки че той НЕ СТРУВА?
    И дали някой НОРМАЛЕН ЧОВЕК може да мисли, че рецензентите на това свръхреномирано световно издателство, а и на което и да е друго подобно, изобщо СЕ ИНТЕРЕСУВАТ какво мислят една шайка български некадърници, епохални закононарушители и напълно примитивни индивиди в така наричащия се Специализиран научен съвет по езикознание при ВАК?
    Аз мисля, че не.
    Обаче горната комуно-лелка или горният комуно-чичковец мисли ...
    Но какво значение може да има какво мисли един елементарен, некомпетентен, анонимен индивид?

    Красимир Кабакчиев, дфн



    Публикувано от Красимир Кабакчиев за Неуютен блог на Петък, 2008, Май 23 13:43:00 EEST

    ОтговорИзтриване
  4. И все пак ми е интересно да чуя повече за "make a try" и "do a favor" :-)

    ОтговорИзтриване
  5. Ха!
    Много хубаво е станало!
    Имам си вече цели 5 коментара!
    Браво!
    И мога още да кажа: "Трепери, враг, и идвай и пиши тук - ако ти е останала капчица смелост!"

    Това последното го казвам, защото наистина имам много врагове - фактът е факт, няма защо да го крия, а и няма как; а, както Петър Дошков вчера е видял, в предговора към моята "Английска граматика" (1998 г.) написах "Мракобесието все още е живо в тази страна". Заради тая работа моят приятел и бивш директор на Издателството на БАН Валери Караджинов почти ми се разсърди - и ме попита "Как така мракобесието е живо в тази страна? Че нали сините, твоята партия, е на власт?" Вярно, че "моята партия" беше на власт тогава, но това никак не попречи мракобесието да продължи да съществува. И досега. За липсата на декомунизация съм писал доста, другаде. Ако някой се интересува какво съм писал - мога да го насоча.

    За Светла Енчева.
    Светла, това за "make a try" и "do a favor" е в процес на подготовка за тук, за блога. Но, разбира се, приятелите и съмишлениците го получават с автограф. Вчера Петър го получи, следващият си ти.

    ОтговорИзтриване
  6. Съжалявам за закъснението на отговора... ай! Автограф :-)!

    ОтговорИзтриване